Най-сладката дума

Мама. 

Най-сладката дума на света. Две мнения няма по този въпрос. Но тук ще се наложи да добавя и моето. Трето.

Когато една жена стане майка за първи път, а може би и за втори, и трети (тук нямам лични наблюдения и ме е страх да изкажа некомпетентно мнение), то тя чака няколко момента с нетърпение. За да успея да запазя краткостта на това излияние, ще се огранича само до примери като пролазване/прохождане, първи зъбки, и не на последно място първите думи. Силно казано първи думи, тъй като те са срички, които всеки от родата чува и интерпретира, както му е изгодно. Та на мен мисълта ми е, че всяка майка чака с нетърпение да я нарекат мама.

Няма да забравя моите първи емоции, когато нинджата започна да казва двете срички МА – МА. Място не можех да си намеря от радост. А после след няколко седмици дойде и истинското МАМА, когато търсеше и искаше точно мен. Сърцето ми биеше лудо и се пръскаше от любов и гордост. Ходех замаяна от щастие. Моето дете най- накрая ми беше казало мама. И това не спираше до тук, а напротив. Започваше да ми казва мама все по-често и по-често. А аз преливах от любов и радост. И се радвах на всеки звук от неговата уста, но особено когато казваше мама. Не можех да се наситя да чувам как ме „мамосва”. Бях убедена, че никога няма да ми омръзне да чувам МАМА от неговата уста.

Времето минаваше и нинджата започваше да бърбори все повече и повече. Първоначално на бебешко-китайски, за който не търсех речник за превод, защото на всеки пет-шест думи се чуваше мама/мами. Знаех, че говори на мен. После мина на българо-английски с малко бебешки и почти никакъв китайски и всяка втора дума беше мама/мами. Разбирах, че търси моето внимание, одобрение и отговор, особено като следях жестовете му. Докато стигнахме до сюблимният момент в който всяка 2-ра секунда от речта му (вече няма значение от езика) стана мама/мами. Думите не се чуваха, нито пък се разбираха, но се откроячаше звучното и звънливо нещо с М.

Опитайте и вие да обясните нещо на някого, като на всеки две секунди вмъквате мами. Точно така, остана само МИ.

И сега съм просто МИ.

Толкова често ме мамосва, че не сколасва да изкаже цялото мама/мами, ами ме остави с едно МИ. Това, което чувам сега, всеки ден по сто милиона пъти на ден е МИ, Ми , Ми, Ми, Ми….и едва тогава нещото, което иска да ми каже, последвано от нови няколко стотин МИ-та, едно след друго. Без даже да си поеме въздух.

 Чудя се някога дали пак ще стана мама или ще си остана като нота в неговото забързано напевно говорене? 

Advertisements

Дядо Коледа

Какъв си ти такъв дядо Коледа, та моят син не иска и да чуе за теб? Нито пък да те види. Камо ли да се снима с теб.  Дали е заради бялата рошава брада? Или пък очилата? Или пък заради шкембето?  Не, не може да е заради очилата. Та аз родната му майка съм очилата. Шкембето също не би трябвало да развали сделката, тъй като все пак аз съм горд притежател на такова. При това обичано шкембе, поне от кърмачето. Аз отдавна съм се развела с тази част. Дали е заради червеният цвят  с който е облечен шишкавият дядо?

Няма категоричен отговор. Но предполагам, че е заради червеният ти цвят, дебелият ти нос, огромното шкембе, рошавата бяла брада и начина по който гледаш всички. Особено майките. И се радваш, че никоя мама няма да си позволи да ти зашлеви шамар, само и единствено,  за да не разбие някоя детска илюзия. Си мисля аз и вървя към фотографа и дядото, или каквото са сложили в червеният костюм.

Та тази случка е от преди два дена, когато отидохме до мола.

*Бележка на автора – МОЛ – място където има широки коридори, продават динозаври, сладолед и има много туинкъл туинкъл, т.е светещи звездички върху елхички. Какво повече му трябва на един тодлър?

Та в мола, нинджата е в рая. Там комуникираме основно с думата Искам, действията – Тропане с Крак, Бутане в мен, Гледане лошо и накрая разбира се, негово величество г-н Рев. То е като г-н Сопол, но дразнещо в друга степен.

Традицията тук в ледена Канада повелява, родителите да си водят децата пременени в някакви червени дрехи (ето, че пак опираме до цвета), сресани, с изрязани нокти, почистени уши, избърсани сополи и с желание да се снимат с дядо Коледа (седящ на един стол в мол-а, плувнал в пот, защото все пак това е Канада). Навън е ужасен студ, а вътре е ужасна жега. Навсякъде.

Та дядо Коледа седи и чака поредното дете. Слагат го на коленете му и двамата се усмихват на фотографа, чийто асистент бясно дрънчи с какви ли не пищящи дрънкулки, за да накара малкото човече да гледа към камерата. По възможност даже да се усмихне. Всички гледат доста отегчено. Особено дядо Коледа. Децата не са сигурни какво точно се случва с тях, но знаят, че ако търпят ще има някакъв подарък или лакомство, или и двете. Не от родителите разбира се, защото все пак всички им разказват за дядо Коледа, елфове, мелфове и всякакви рогати и зъбати придворни на дядото. Т.е от там идват подаръците, за тези, които слушат. Т.е от същият този старец, който седи на стола и даже не се смее с гърленото ХО ХО ХОООООООО. Подробности.

Питам нинджата искаш ли да се снимаш с дядо Коледа. Отговор –„Не”. Последван от бясно дърпане в обратната посока. Гледа ме ужасен. Не разбира защо стоя на едно място. Моли се, бута ме, дърпа се….Положението става тежко. Решавам, че ще задам още един, може би последен въпрос по темата. Преди да се отскубне от ръката ми.

Следващият въпрос от мен, влачейки се с нежелание след малкия, който препуска сякаш някой държи ванилов сладолед на сантиметър от устата му и му обещава всичките роботи и динозаври на света. И питам –„ А какъв подарък искаш да ти донесе дядо Коледа”?

Отговор – „Не носи дадо Коеда. Киан купи гин”.

Превод – Не носи дядо Коледа. Ще си го купя от магазина.

Отивам вкъщи да му дам черното прасе касичка и да се оправя.Аамаха.

Кърменето – естествена нужда или сектанство

Тази снимка

Image

за няколко дни стана по-обсъждана тема и от защо Жени Калканджиева се развежда. Много по-обсъждана. И жените в уеб пространството имаха очаквания, че истината в крайна смета ще излезе наяве. А имено, защо тази жена кара колело? Каква марка е колелото? Защо вози това дете? То чие е? Защо го кърми? Защо по дяволите го кърми през гърдата си? Защото гърдата й е навън? Така ли става кърменето? А тя знае ли, че гърдата й е навън или нарочно я е извадила там, за да стряска пуританското общество? Тя защо излага на риск останалите участници в движението по улиците? Защо не си седи вкъщи да си трае, и да не си показва главата никъде? Защо не е на плаж, като е лято? А всъщност лято ли е? Къде е мъжът й? Той знае ли тя какво прави с това дете? Тя мръсница ли е? Защо ни кара да се чувстваме така притеснени и объркани от нейната цица?

На въпроса какво е това, посочвайки по горната картинка, майките кърмачки отговориха – Жена, която си кърми детето си, докато кара колело.

Не кърмачките отговориха малко по-обстойно и цветущо от рода на : Парясница, която нарочно  си развява циците на показ, докато най-безотговорно вози детето си към сигурна смърт, заплашвайки и останалите учстници в движението. Нарочно.

Толкова беше хубав живота преди Фейсбук. Нямаше страници с безпощадно тежка информация и картинки, тегави и трудно смилаеми, но нямаше и толкова свободно лутащи се лумпени, които чакат и единственият ред с надпис“ Коментирай“, който се изпречи пред очите им на малките екрани на марковите лаптопи, за да я превърнат в кочина, от онези миризливите, непочствани със седмици.

От всичко, което прочетох по темата, за тази жена, която кърми детето си, докато кара колело, аз разбрах следните неща :

Майките кърмачки са болни сектантки, които само чакат удобен момент, за да си покажат циците на някого. Това разбира се е под предтекст, че трябва да си нахранят бебето/детето.

А пък те не са никакви майки, щом не могат да нахранят детето си с някоя бисквита, шкембе чорба, пръст потопен в уиски, мед, захар и пр.

Майките кърмачки са просто ексхибиционистки, които обичат да седят по пейки в парковете, на седалка в автобуса, пейка в зоологическата градина, на кафе с приятелка, на обяд с половинката, по път за морето, в мола, в колата, на колелото, и да флашват всеки, който има неблагоразумието  да погледне в тяхната посока. Ей така. Нарочно. Само, за да го накарат да се почувства неудобно.

Майките кърмачки всъщност са извратени същества, които карат околните хора да гледат този интимен акт между майка и бебе. Представяте ли си перверзиите между ревящо гладно 3 месечно бебе и майка му. Направо е за разследване от CIA. Поне.

Ако аз самата не бях кърмачка, сигурно много щеше да ме страх да ходя на обществени места, да не би случайно да попадна на някоя, която ще си извади цицата и ще я развее пред очите ми показно, за да нахрани отрочето си. Поне така казват, че ги хранят.Но какво правят наистина само те си знаят.

Не бих отишла и на плажа, защото там се разхождат готини мацки по цици, и изведнъж от нищото се появява тази неприлична кърмачка, която завива главата на бебето си с някаква кърпа, но аз знааааам. Знам какво се случва под тази кърпаааааа. Ексхибиционираща сектантка такава.

А най-страшното е, че кърмчките и екс кърмачките се подържат. Даже и групи имат. Да си помагат. Да се множат.Брррр, ужас.

Трябва да ги забранят със закон. И тях и бебетата им, дето имат нужда от кърма, храна, кърма, кюфте, чорба, бира скара, все тая. И трябва да оставят билбордове със силиконови чалга певици. Защото ние разбираме от арт, от култура, от здравословно и нездравословно хранене, от Наса и класа, от норма и за норматив, от данъци и злато, от множене и от гледане на деца също разбираме.

Image

Всъщност то май от това най-много разбираме.

Грижовните родители

Ние с моят половин сме от грижовните родители. Онези, дето пазят детето от почти всичко. От топло, от студено, от вятър и дъжд, от слана и мъгла, от лоши очи, зли погледни, застоял дъх и мухъл. Отровните газове на автомобилите, неправилното пресичане на улицата, вредата от телевизора и местните политици, зеленчуците с пестициди, джунк фуда, захарта, количките и кончетата въртележки за долар и пр. Все много страшни ежедневни неща. Кое от кое по-вредни и причакващи родители зад всеки ъгъл на реалността.

Та мъник ходи прилежно загащен и с качулка на главата, че ако вземе да простине, тогава какво ще правим.

Друго, което е напълно забранено вкъщи е да има два едновременни отворени прозореца, сакън да не стане течение и да простудим детето.

Чорапите се носят зиме и лете. То босо седи ли се. И то в тази крехка възраст. Трябва да се научи от малък.

С подправки не готвим, току виж му объркаме стомаха завинаги и му променим вкусовите рецептори до такава степен, че никога да не може да различи магданоз от силантро.

В този дух на грижовност и внимание, отиваме дружно на обяд в индийски ресторант днес. Усещам мириса на къри още от паркинга и мислите ми отиват при онази прекрасна леблебия, за която още не мога да събера смелост и подправки, за да я сготвя вкъщи.

И като грижовна мама, която почти е повярвала на принципа, че колкото и да яде детето – все не е достатъчно, аз решавам да му предложа нещо от чинията на таткото (защото моята вече е изчерпала капацитета си на привличане и разнообразие на видовете). А Той, като верно чадо на морето обича, обожава и живее за да яде риба, съответно чинията му изобилства с тези гадинки с опашки.

Набучвам едно малко парченце и го подавам на онова малкото, което го лапва и сладко сладко преглъща.

Аз почти обезумяла от радост, че детето ЯДЕ, започвам да подавам парченце след парченце и се дивя колко много му харесва и колко много яде навън. Това същото, което не се храни по ресторанти. Ама изобщо. Никога, сякаш там сервират ако не само, то предимно отрова в лъскави и цветни чинии с разни ястия с неопределени цветове. Важното е, че се наяде!!!

Прибирам го вкъщи, приспивам го за следобеден сън. Аз него или той мен се оказва загадка всеки път.

Събужда се детето три часа по-късно и противно на очакванията ми за весело и обичливо дете, аз получавам пребледняло, ревящо и повръщащо дете.

Риба с къри.

Опазен от зловредните влияния на всичко в обкръщаващото го страшно и ветровито ежедневие, не успяхме да го опазим от вкусното къри.

А бяхме едни грижовни родители.

Цената на майчиното спокойствие

Тази тема е интересна предимно на майките. А трябва да е интересна и на всички останали, които имат личен живот и възможност да изпият едно кафе без някой да им виси на крачола и да мрънка, че точно сега топката се е завряла под леглото. Да могат да напишат един и-мейл от компютър. Казвам компютър, защото той предразполага удобно сядане на стол, използване на двете ръце и възможност да обмислиш това, което пишеш, сравнено с нещо набързо написано от 4 думи, с една ръка на шльокавица през телефона), без да се сърди малкият човек, че кучето не желае да изпълнява неговата команда Даун (т.е да легне долу, за да може малкият да го язди). Или пък да вечеря без някой да реве неистово, че този страшен грах се е настанил трайно и почти завинаги в неговата шарена паничка със зайчета и овце. А може би ходене до тоалетна, без някой непрекъснато да ви дърпа за ръката да станете бързо, за да отидете…Таааааам, посочва се в неопределена посока. Или пък да се изкъпете, без някой мъник непрекъснато да дърпа завесата и да казва : Маииии, бу!

Замислих се колко струва майчиното спокойствие. И осъзнах, че такова няма. Има малки кратки почивки от около няколко минути. В повечето случаи са 5 минутки. Но истината е, че са и по-кратки.

5 минути са съкровище. Но……. Но съкровище със своята цена. В повечето случаи скъпа.

Един ден иИсках да напиша няколко смс-а на моята приятелка. Детето е на столчето за хранене. Давам един мъфин и започвам да пиша. Не поглеждам към него. Все пак това са моите няколко минути, нали? 3 минути по-късно, мъфина е надробен на 1,000,000,000,000 (станаха ли трилион) трохи, половината от които са на пода, другите в скута му. Вадя го от стола, той изтърсва останалите на земята, само с един замах на малката ръчица. Разместване на столове, маса, прахосмукачка…Айде и останалите стаи, така и така съм започнала. 30 минути по-късно, потна и изморена решавам и да измия пода. Така и така съм почнала,нали?

3 минути спокойствие =1 час чистене.

Искам на спокойствие да  направя мъфини (от онези дето детето се забавлява с тях, докато аз имам тайм аут), затова давам пластелин. Стори ми се безопасен вариант. Слагам мъник на детската масичка в хола и започвам да се наслаждавам на тишината, бъркайки брашната замечтано.

15 минути по-късно, мъфините се пекат във фурната, а пластелина е залепен на масата, дивана, трилистника, пръстта е навън (поне няколко лопатки), едното листо е счупено. Дивана има петна от залепен и отлепен оранжев пластелин, килима е пострадал също. Настъпен по земята син пластелин. Как не правят безцветен такъв се чудя, докато лазя по земята и отлепям щетите. Следва прахосмукачка и стъргане на пластелин от мокета и килима. Мокета мирише на свежа пръст. Или да кажа направо кал. Петното още стои.

15 минути спокойствие, за приготвяне на храна = 1 час прахосмукачка и стъргане на килим и пране на мокра пръст.

Трябва да сготвя. Давам пъзел. Картинен пъзел с онези големите парчета. Около 20 на брой. Реве за другият пъзел. Иска да реди и двата. Подавам и вторият и замечтано се запътвам към кухнята. Чувам скачане на кучето и викане на детето. Поглеждам детето е на горният етаж все още, кучето го гледа през бейби гейта. Жално. Аха, явно се забавляват. И двамата са цели и са сравнително далеч един от друг, за щастие на кучето. Продължавам да готвя. Кучето скимти. Оставам кълцането на картофи и отивам да видя пораженията.

Картинният пъзел е разпилян по стълбите. На всяко стъпало. Освен това е пълно с други играчки. Топки, книжки, колички и по-големи пожарни коли. Под много, разбирайте наистина много. Мъник ги е шервал с кучето. Нали са най-добри приятели, а приятелите делят. Всичко. Явно го е уцелвал, и от там е идвало скимтенето на горкото животно. Арес гледа жално. Търси спасение в градината, но трябва някой да го пусне и затова стои залепен за гейта – да ми покаже, че е спешно.

Слизам по стълбите. С едната ръка събирам пъзел и играчки, с другата пазя детето да не слезе на долу, с другият крак пазя кучето да не се качи горе, не точно сега. С коляно подпирам кутията за играчки. Тя пада и се разпилява на последното стъпало. Айде от начало. Сега вече всички са при мен и малкият хвърля играчки още по-надолу.

10 минути „спокойно готвене” недовършено = 15 минути събиране на играчки по стълбите

Трябва да излезем. Аз искам набързо да се измия и облека. Гримът отдавна не присъства в редовното ми ежедневие. То от естественото по-убаво има ли? Оставям малкият с кучето долу. Мъник хвърля топка, кучо я гони и я донася обратно. Дете пищи от радост, ноктите на кучето чаткат силно по ламината. Всичко е наред значи. Я да свърша и още нещо. Оглеждам се – кутията с дрехи за сгъване прелива. Покрай обличането решавам да сгъна и дрехите, защото така и така имам няколко минути спокойствие. Някаква песен ми се върти в главата, но тихичко, за да чувам онези двамата долу. А там е станало тихо. Значи, пак ще работя извънредно.

Слизам долу и какво да видя, топката с която са играли е останала при папи, който я е надробил из целият хол на малки гумени трошички, които и с по-дълги нокти не можеш да вземеш от пода. Айде прахосмукачка.

4 минути „спокойствие” = 10минути прахосмукачка + 5 минути прибиране на разхвърляни играчки слагане в кутии. Завършвам изпотена. Следва преобличане и ново миене.

Няма безплатен обяд, както няма и безплатна почивка за мама. За да имам 5 минути спокойствие, дори и за домашна работа, после трябва да направя ако не основно почистване на къщата, то поне частично, което ми отнема достатъчно време. И започвам да се чудя, ама на мен наистина ли са ми толкова важни тези 5 минути спокойствие. На ръба съм да се откажа и от тях.

Зъбки зъбки, бели като гъбки

Помните ли го това стихотворение?

Мислех си, че майчинството ми ще бъде поредица от хубаво ухаещо бебе, спящо бебе, гушкане на бебе, снимане на „спящо” бебе, целуване на бебешка петичка, бузка, ръчичка, дупе, гръбче, главичка…….къпане на кротко бебе, игра с бебе, и пр.

Вместо това аз мога да опиша прекараното време с бебето ми на няколко етапа.

Първи. Познатото безсъние от изписването на бебето до спирането на коликите, до към 3-ти месец. Полужива, полуумряла аз си мислех, ако сега оживея ще векувам. Поне.

Втори. Аха да започна да спя и започнаха първите зъби. Тяхно величество резците. Два отгоре и два отдолу. И нали са роднини трябва да се появяват заедно.  А аз тъкмо захранила бебето с твърда храна и започвам да се чудя това разстройство от зеленото пюре ли е или е от зъбите. Да спра ли моркова или да започна с картофа. А лошото настроение, нервността, не спането те пък от какво са причинени. Или на мен просто ми се падна кофти бебе? Нали се сещате, като да издърпаш късата клечка.

Трети период. Дойде време и резците тъкмо бяха поникнали, когато легнах и спах една нощ със седем будения за кърмене, но поне СПАХМЕ. И на следващият ден се започна новият  тримесечен цикъл на следващите подред странични резци. Вече знаех. И те ще растат по 4-ри. Въоръжих се с търпение и бира. Вече почти не ми правеше впечатление, че не спим, нито че бебето трябва да прохожда. Факта, че се лигави тогава силно, че лигавниците ги сменяме на всеки 5 минути. А той буквално няма нито една снимка от 3 месечна възраст до към 11 месеца без лигавник. Тъжно, но факт. И неговите лигавници не бяха никак фешън. Напротив. Някакви тъмно сини или крещящо оранжеви. Очите ме боляха, но нямах сили да отида до магазина и да купя нещо в по-прилични пастелни цветове или поне с някаква гадинка, тип мечо Пух, Тигър Мигър или поне едно кално прасе.

Четвърти период. Пораснаха тези странични резци. Стана лято. Викам си, ето сега дойде и моята лятна почивка. Плаж, океан, тишина, коктейлче, спокойствие и малко сън. Имах нещо подобно за седмица и тогава дойде ред на първите кътници. Е, ето тези ще ги мразя много години. Като започнаха и така……3 месеца. Всяка вечер, аз изкъпвам малкият и го приготвям за сън. Слагам го в леглото, а той започва да пищи толкова силно, че комшиите от съседните къщи ме гледат лошо на следващият ден. Аз, онази гадна лоша майка, на чието дете му растат зъби и то не иска нито да яде, нито да спи, а само ходи от стая в стая и реве. До 4-5 ам. А после се буди в 6 сутринта. Нали е спал толкова много, защо му е да спи до по-късно.

След две такива седмици, аз си помислих, че няма да мога да оцелея, ако не намеря хитрина. И в следващите  2 месеца го изкъпвах, обличах и слагах в колата. 5 до 15 минути по-късно, той беше заспал. Онзи същият бебок, който не можеше да заспи цяла нощ и се дереше на магаре до посиняване.

Пораснаха 4-ри наведнъж. И тъкмо си казах, ще се спи, когато видях отново подути венци.

Пети период. Следващите 4-ри кучешки зъба. И на тях им отне около 3 месеца да ми разкажат играта. Тук няма да влизам в подробности, само ще споделя, че сметката ни за бира се покачи главоломно.

Тъкмо изби и последният кучешки и малкият олепи някакъв вирус. Седмица и половина не ядене, не спане, запушен нос, температура и пр. Едва се отървахме от това, поживяхме цяла седмица без драми и нови зъби и какво да се случи днес?

Малкият нервен, непрекъснато ми се гушка, бърка в устата, прави болезнена физиономия и слага главата си на моето коляно. Гледа ме тъжно, а моето сърце се свива, защото : 1 на него му е зле и 2 защото предусещам, че идват нови зъби. Загубила бройката, аз поглеждам към снимката1teeth1

и търся кои са следващите. Аха, още 4-ри остават. Последните втори кътници. ПОСЛЕДНИТЕ.

Сигурно като избият и те и тогава вече ще проговори истински.

Само той си знае какво се случва в малката му главица. Аз знам, че моята няма да издържи без бира и ООООООМ. Много ОМ и много бира. Всъщност вече не ми пука за ОМ, важното е да има студена биричка.

Честито на майките, чийто бебета вече имат всичките 20 зъба, добро настроение и нощен сън. На останалите, стискайте зъбки, зъбки бели като гъбки.

Наздраве.

Да съм тежка? Колко да съм тежка?

От три дни куцукам и се чудя „Да съм тежка тежка, колко пък да съм тежка“. Но явно съм по-тежка, отколкото тялото ми може да понесе. Или въобще вече не иска да носи…на тежко. И започва да създава пречки.

Та куцам си аз усилено вече трети ден и се чудя да изям ли още едно парче царевичен мъфин преди лягане или просто да остана с едно парче реване. Жестока дилема. Ще ми се пръснат баджаците, но пустата храна на оставям. То май тя не ме оставя. А аз съм й вярна. Все едно сме женени до живот. В тежко и слабо, сутрин и вечер, понякога и в ранните часове на денонощието, със зъби или през сламка. В компания или сама. Заедно. Като в песента – Вървят ли двама на дълъг път……
Сега по същество.

Преди 4-ри дни съм на зъболекар и като нов пациент на съответното място са ме натоварили с важната задача да си принтирам 4-ри документа (изпратени ми на мейла, защото всички зъболекари са хай тек, вече), да ги попълня „Четливо и граматически правилно“ и да се подпиша до датата. Или под нея. Ениуеи.

Та бързам да свърша тази важна работа, докато детето спи вечерта, защото, както повечето майки знаят, само тогава може да свърши човек нещо без някой да му крещи мамууууууууууууууу, дърпайки му крачола на панталона, полата и пр. О-то в мамо е завинаги заменено от У. За да болят тъпанчетата повече.

Зарадвана, че детето спи, след 2 часово приспиване, тип увещаване – „Ако сега заспиш, мама утре ще те заведе до магазина и ще ти купи 4-ри топки. Не една, ами 4-рииииии. Само заспи сега, моля те мамооооо“. Та два часа по-късно, аз бързам към трапезарята, за да надраскам буквичките върху празните линии и засилена към стола подгъвам крак, щото освен, че съм дебела, съм и гъвкава, та подвивам крак под себе си, когато сядам (лош навик от детството). Хубу де, ама тогава съм била колко килограма? Мда, поне с 20 по-малко от сега. Божееееее, как изглеждат цифрите когато се напишат с 30, вместо с букви…. тридесет. Отсега нататък няма да използвам номера. Пфуууу, че грозно изглежда.

Сядайки, усещам силна болка и тъкмо проклинам всичките детски играчки вкъщи и особено онези топки, дето ги обещавах малко по нагоре, приспивайки детето. Мислех, че малкият е оставил една такава малка топка на стола ми и аз подвивайки крак съм уцелила да седна точно върху нея. Когато, о изненада.

Болката в крака беше неистово жестока за кратките 2-3-4-5 секунди. (не издържах на обещанието си). Вадя крака от под себе си, като една истинска йога с наднормено тегло и какво да видя. Няма топка. Няма нищО! А същият този крак започва да се подува и посинява едновременно. Докато успея да повярвам на очите си, промяната наистина е факт.

Аз съм в силен шок, защото последният път когато тялото ми се промени толкова бързо и стана толкова голямо, толкова подуто и толкова странно на цвят, след няколко месеца, аз родих.

За по-малко от 25 секунди на крака ми се образува подутина с размерите на голф топка в синьо. Гледах крака си и немеех. Знаех, че природата е сътворила човешкото тяло и му е дала функции каквито малцина от нас подозират, че познават. Аз не можех да отлепя погледа си от този мой десен крак и се чудех ще го видя ли някога нормален, и дали ако продължи да се подува ще се спука. И започнах да правя снимки, които веднага пратих на работещият нощни смени благоверен (надявам се) любовен половин.

Отговора му – Добре де бейби, от всичките части на тялото си, в този час на вечерта, ти избра да ми пратиш две снимки на крака си, изглеждащ по ТОЗИ НАЧИН. Синя топка. Голяма топка. Кожена топка? Да, явно сме женени от доста повече време.
Убих му романтичната нагласа. Но кракът ми беше пред спукване.

По време на бременността си мислех, че кожата по тялото ми НЕ може да се разтегне повече от онова си състояние. Травмата на крака ми ме опроверга.

До спешното не ми се ходеше, защото спешното тук е доста смешно, ако нямаш изгаряне 1-ва степен поне по цялото тяло или си спрял временно да дишаш (поне за 20 минути). Всичко останало чака с години да дойде да го прегледа доктор – отдалеч, да не прихване нещо нелечимо. Да му кажат да взема Тайленол и да стои на топло вкъщи.

Риванолен компрес и три дни по-късно, аз решавам да се покажа пред доктор. Отока е по-малък, големината на синината е обхванала почти целият крак. Говоря, обяснявам, показвам, разказвам. Доктора ме изслуша почтително, погледна крака от около 60 см и каза, „Ами да, пукнала си вена“. След 2-3 седмици, всичко ще е наред.

Мигах тъпо и гледах втренчено. А думите му отекваха като ледено ехо в ушите ми, които освен мамуууууууууууууууууууу друго не чуват през деня.

Та седя и си мисля, че съм тежка съм тежка, ама колко да съм тежка, за да си пукна вена на крака. На горната част на ходилото. При сядане. Боже, Боже. До къде го докарах. Сама да си пукам разни неща по тялото. С тежест. Днес вена. А утре? Ужас неземен.

Ще оставя и реването и царевичният мъфин. Ще се потюхкам още малко, ще оплача съдбата си на майка, която има да сваля още след родилни килограми и ще мина на трева като една съвременна овца. Хем млекодайна, хем тревопасна. Опасно тревопасна.

Наздраве.